ДОПЪЛНЕНИЕ

Мъжът за поредна сутрин се събуди със съжаление. Мисълта, че трябва да преживее още един ден на това тягостно място, в тази бездушна къща, го ужасяваше. И както всяка сутрин, стана бавно от леглото, обу пантофите си и се отправи към банята. Закуската му беше една и съща от петнадесет години – две бъркани яйца с парче бекон и чаша блудкаво кафе. По препоръка на лекаря и предвид напредналата му възраст, пиеше доста разредено кафе, но от бекона и яйцата не можеше да се откаже. От петнадесет години не получаваше и сутрешния вестник – развитието на света не го интересуваше.

След закуската, много внимателно се обличаше и излизаше, за да напазарува. Всеки ден пазаруваше в един и същ магазин, възможно най-отдалечения, до който може де се стигне пеш. Пазаруваше само необходимите за деня неща и никога нищо в повече. Дразнеше се, че е затворен през празничните дни, защото му се налагаше да промени този навик.

Пътят му към магазина минаваше през градския парк. Всеки ден  сядаше за около час – два на една и съща пейка и винаги носеше със себе си малко семена за птичките. Това е единственото нещо, което му доставяше удоволствие. Не разбираше защо, но дори започна да му се струва, че птичките го очакват и  понякога усещаше лека топлина в областта  на сърцето - може би лекарят има право и трябва да спре да яде бекон.

            Пазаруването и почивката в парка отнемаха почти целия му ден. Прибираше се в старата къща, приготвяше си вечерята, препрочиташе едни и същи книги и си лягаше. В дома му нямаше нито телевизор, нито радио, нито дори телефон. Не го интересуваше кой ден от седмицата е или коя дата. Съществуваше, защото нямаше право да отнеме живота си, въпреки че животът му отне всичко.

            Един ден, обаче, пейката в парка беше заета от млада жена и малко момченце. Мъжът не изневери на навика си  и седна в края на същата пейка. Очакваше, че жената с детето ще се почувстват неудобно от неговото присъствие и ще освободят пейката. Напротив. Момченцето, около петгодишно, му се усмихна и го доближи. Мъжът се почувства притеснен. Той почти не разговаряше с хората и ако това дете започне да го разпитва…!?! Вече не помнеше откога не е общувал с деца. И предчувствието му не го излъга. Малчуганът сякаш е чакал той да седне на пейката и го атакува с канонада от въпроси: за птиците, за времето, за семената, за дърветата в парка и самолетите в небето… А младата жена само се усмихваше и поклащаше глава като майка, доволна от детето си..

В началото на този диалог мъжът отговаряше едносрично, след това се увлече и гласът му затрептя на вълната на детските въпроси. Дори не разбраха кога отминаха часове. Младата жена се извини и хванала детето за ръка, бързо се отдалечи. Мъжът прие това като  знак. Не се запита защо така изведнъж хукнаха, а си каза, че хората по природа са самовлюбени и не си струва да им обръща внимание. И животът му продължи по същия монотонен начин. Това му даваше сигурност, това бе неговата зона на комфорт.

След седмици, не е известно колко, защото от години не поглеждаше в календара, той видя същото момченце, придружено то същата жена в парка. Почувства се странно. Сърцето му сякаш пропусна един – два удара, но това се дължи на горещината. Той седна на своята пейка и точно, когато извади пакетчето със семена, детето с вик се затича към него. Майка му вървеше след него и се усмихваше. Те отново и все така безпардонно се настаниха на пейката му. Детето отново започна да говори безспирно. Първоначалният смут бързо се стопи и мъжът отново се превърна в активен участник в диалога. А майката все така се усмихваше.

Мъжът от малък умееше да извлича полза от всяка ситуация. Но това беше извън правилата. Тези срещи не биваше да стават част от неговите дни, защото хората са непостоянни и измамни по природа. От години не разчита на друг освен себе си и така никой не може да го нарани. Ако свикне с присъствието на това дете и младата жена, сигурно е, че ще бъде отново изоставен. По – лесно е да смени времето на разходката си в парка, отколкото отново да го боли.

На следващия ден мъжът излизаше дома с намерението да промени дневния си график, когато чу зад гърба си гласа на онова момченце. Дори изпусна чадъра си. Възможно ли е да му се струва? Не. Детето стоеше до него и с усмивка му разказваше, че ще бъдат съседи и ще се виждат всеки ден. А майката все така тихо доближи и с усмивка поздрави.

Мъжът беше объркан. Какво е това? Вече дори домът му няма да го скрива!?! Защо трябва да получи поредната плесница от живота? Преодоля минутното си объркване и със студен глас само поздрави и вдигна чадъра си.  Тогава малкият го хвана за ръка и го погледна с толкова искрена обич, че ритъмът на сърцето на мъжът отново стана неравноделен.

Дългогодишното му старание да  прекрати връзката си с живота се срина. За седмица - две той допусна в своя свят малкото момченце и младата жена. Сутрешните поздрави се превърнаха в беседи с чаша чай, вечери с лазаня или съботни следобеди със сладолед и домашен кейк.   

И разбира се, случи се това, което винаги несъзнателно очакваше. Малкият, почти разплакан му съобщи, че заминават. Мъжът леко са олюля и сякаш потъна. Знаеше, че позволи ли на някого да се доближи до него – винаги остава наранен.  Прогони парещите въпроси от главата си и се опита да приеме хладнокръвно загубата.  Младата жена с тъга в очите му разказваше нещо за спешна необходимост от ново жилище, но той отново потъна в мислите си. Тогава, като огромна мълния, една идея наелектризира мозъка му. Защо да не им позволи да го безпокоят завинаги? Защо да  не им позволи да преобърнат малкото спокойствие, което му е останало? Защо да не им позволи да останат?

Къщата е огромна, но душата ѝ ще се върне. Паяжините може би ще изчезнат и стаите ще станат по – светли. Младата жена работи през деня. Момченцето ходи на училище. А той отново ще изпита вълнението да бъде дядо, да бъде жив и да се събужда с усмивка. Ще си помагат, вероятно, а може и да спорят, но важното е, че ще се допълват. Нали хората са истински заедно, когато се допълват?!?