Спомен за любов

Спомен за любов

Има две възможности да се скриеш от хората. Първата е  да потънеш в големия град сред хора, забързани  и инфектирани от битовото  и втората е да избягаш в някое далечно селце, където животът тече бавно и равномерно.

След  шумния скандал в големия град Лора имаше нужда точно от второто. Бърз поглед към картата ѝ помогна да избере най – неизвестното място. Там, където никой няма да я познае, никой няма да я гледа осъдително.

За по-малко от ден тя приготви багажа си и вече летеше по магистралата. Разумът ѝ сякаш я теглеше назад. Къде отива? Какво я чака? Как ще оцелява? Колкото повече километри изминаваше, толкова повече тези въпроси отстъпваха пред надеждата за ново начало. На чисто!

Пристигна късно вечерта. Селцето беше заспало, сгушено на брега на океана. Наблизо излая куче. Абел отговори. Голдън редривърът бе  единствения подарък от любовника ѝ, който тя задържа. „Поне кучетата ни посрещат“ – си помисли Лора. Видя неоновия надпис на единствения хотел и се запъти натам. Слава богу има свободни стаи и кучето е добре дошло.

На следващия ден, подготвена да се превърне в център на хорското внимание, Лора слезе да закуси. Странно, но не получи очакваното количество любопитство. Нима хората в това село не се интересуват от непознатите, от техните истории? Лора се наслади на храната за пръв път от месеци и реши  да се разходи до брега на океана. Соленият вятър развяваше косата ѝ, а Абел  щастливо тичаше по брега. Горкото куче, май за пръв път от две години се разхождаше без повод.

Изведнъж нещо проблесна над скалите. Слънцето се отразяваше в прозорците на кокетна къща, почти скрита от дърветата над скалистия бряг. Лора се запъти към това почти приказно място, сякаш някой я извика. По издълбаната в скалите пътека се изкачи  до  къщата. Посрещнаха я розови храсти и приятната сянка на дърветата. Без да се замисли, Лора тръгна към къщата. В мига, когато доближи вратата, чу леко поскърцване. Спря, като осъзна, че предишната предпазлива Лора, никога не би постъпила така. Отстъпи назад и точно в този момент масивната дървена врата се отвори. 

На прага стоеше възрастна жена. Първото, което забеляза в нея бяха очите ѝ. Дълбоки и тъмни, леко гримирани. Жената се усмихна топло и с тази усмивка събори всички бариери, които Лора поставяше при среща с непознати.

Лея – това бе името на жената, я покани да опитат от ароматния чай от теменужки на верандата. Каза, че току що го е приготвила, но и най – ароматния чай не може да замени добрата компания.  Неусетно преминаха часове в разговори и Лора дори си помисли, че винаги е познавала тази елегантна възрастна дама. Обичайните разговори за времето, селцето и любимите занимания бяха леки и приятни.

Срещите между двете жени се превънаха в ежедневен ритуал. До момента, когато се почувстваха достатъчно близки, за да споделят най – дълбоко скритите си спомени.

Лея разказа за щастливото си детство в същата тази къща, за родителите си и срещата с първата любов. Истинска любов я наричаше.

-  Обичала ли си така, че да те боли? Да живееш заради него, да мислиш само за него и да се промениш така, че да си готова да си негова сянка – започна разказа си възрастната жена.

Всеки миг е подходящ да срещнеш любовта. Лея срещнала своята единствена любов през една от войните. Разказа за онова опияняващо чувство на първата среща, за силата да полети, която получила от споделените чувства и страха си да загуби всичко за миг.

Военно време! Войната носи страдание и болка, освен всички безумни страхове. Страданието и очакването или засилват любовта, или я убиват. Любовта на Лея и Томас ги направила по - силни.

След войната двамата се върнали в малкото селце, за да отгледат децата си спокойно и на безопасно място. Двама синове и една дъщеря. Прекрасни слънчеви деца, създадени с любов. Лея се превърнала в домакиня и съпруга, а Томас поел лекарската практика в селото. Всеки следобед Лея приготвяла чай и очаквала Томас де се върне у дома. Това било времето само за тях двамата. Време, в което дори да мълчат седнали един до друг, се чувствали щастливи. Всеки ден, всяка минута от съвместния им живот била пълноценно изживяна до онази пролетна буря, която ги разделила завинаги. Забързан да помогне на пострадало дете Томас се подхлъзнал по скалистите стъпала. Това бил краят за него и за нея. Макар да откривала в смеха на дъщеря си неговия смях, в замислените погледи на синовете си – неговия поглед. Томас го нямало!

В къщата ѝ нямаше нито една снимка на Томас. Лея забеляза учудването на Лора и каза:

- Една снимка не може да съхрани спомените за най – истинските чувства в моя живот! Предпочитам да продължа така сякаш той е тук и всеки миг може да дойде. За това приготвям ден след ден, в един и същи час, от любимия му чай.

Така Лея съхраняваше спомените за своята любов. Любов, която беше превърнала страданието и болката в благост и търпение, любов, която беше запазила истинската същност на тази жена и ѝ беше дала най – ценното в живота – смисъл.

За Лора тази изповед беше разтърсваща. На пръв поглед съвсем обикновена човешка история, но толкова истинска, толкова стойностна. Осъзна, че до сега само се е лутала между имитация на чувства и ненужни суетни амбиции за по-добър материален живот. Какво като може да си купи половината къщи от това село или малък замък? Нали където и да отиде щеше да е сама.

Подобно на прогледнал слепец, Лора за пръв път видя колко напразно е живяла до сега. Решението последва съвсем естествено. Трябваше да се изправи пред света, да приеме обидата и след това да открие своята малка бяла къща и човека, на когото да приготвя следобедния чай.