Лекарството на времето

Лекарството на времето

Разказ

Двете жени стояха притихнали в сумрака на хладната мартенска вечер. Уж беше празник за малкото им семейство, но през тишината в стаята нахлуваше само тъга. Тогава младата жена попита тихо:

-       -  Бабо, времето наистина ли лекува?

Въпрос подхвърлен почти на шега в деня на 94 рожден ден на по-възрастната. Отговор не последва. Тогава въпросите се отприщиха като река през разрушен бент.

-        - Бабо, как се запознахте с дядо? Как разбра, че с него ще прекараш живота си? Как преживя смъртта му?

Тишината се разпадна от нахлуването на монотонния звук на часовника. Времето  промени посоката на стрелките и старицата се видя отново млада. Като в черно – бял филм живота ѝ потече отново, но вече чувствата не бяха така изгарящи, тъгата и мъката не я задушаваха и радостта ѝ бе тиха. Видя себе си отстрани – млада, самоуверена (понякога безпардонна) и много упорита. И ролката на стария филм се завъртя…

Станка вървеше бавно по прашния път към кметството. От време на време  болката в крака ѝ напомняше, че трябва да бъде внимателна къде стъпва. Преди две седмици една от приятелките ѝ, вече отдавна омъжена като всички други на нейната възраст, се провикна през портата, че е открила жених  за нея. Станка се завтече да ѝ отвори  и не разбра кога петгодишната ѝ племенницата  блъсна портата  и един от гвоздеите на портата се заби под  коляното ѝ. Раната бе дълбока и се наложи да извикат баба Дора, за да я намаже с лековитите си мехлеми. След няколко дни баба Дора ѝ каза, че ще остане белег, а майка ѝ през смях добави, че така нейното момче най – сетне ще я открие.

Дойде денят на срещата им. Приятелката ѝ показала снимката ѝ на някакво момче и то казало, че тя е неговата половинка. „Боже мой!“, мислеше си Станка, толкова момчета върна: един твърде млад за нея (с две години), друг от майка си не се е отделял, трети се заседявал в кръчмата на селото. „Защо ли изобщо си губя времето? За всички в селото е ясно, че ще си остана стара мома – вече съм на 24 години? Ама ще трябва да угодя на Виолета, че всеки ден ще ми додява!“

Наближи мегдана, където шумотевицата от пазарния ден погълна мислите ѝ. Чу смеха на Виолета, огледа се и видя русата коса на мъжа ѝ. Проправи си път между хората. От всички страни се чуваха викове на търговците и купувачи, които с напредването на войната ставаха все по – силни и по – силни… За миг се замисли за по-малкия си брат, който избяга от дома и замина доброволец на фронта, за лишенията във всички домове и цената на всеки къшей хляб… Пък тя тръгнала на среща!

Предната вечер, докато се чудеше да иде ли на срещата или не и нервно отваряше и затваряше раклата с дрехите, в стаята влезе жената на по-големия ѝ брат.

-       -  Какво си се разтропала? Едва приспах детето, а ти блъскаш тая ракла сякаш искаш да я потрошиш!

-        - Како, Виолета иска да ме запознае с някакво момче. Не знам да ида ли или да се престоря на болна. Сега не му е времето за срещи и сватосване… Тая война обърка всичко – татко и батко почти не продумват, майка тайно поплаква, пък и от Георги вече втори месец няма вест… Струва ли си да ходя?

-       -  Станке, ти недей все другите да слагаш за оправдание. Какво като майка и татко са притеснени за Георги? Какво като мъжът ми спря да пее? Какво като майка си поплаква скришом? След месец или година пустата война ще свърши. Татко ще започне да се шегува, майка ще се засмее, Георги ще си дойде от фронта и моят Вълчо отново ще започне да пее всеки път щом наближи дома. Душичките на хората ще се отпуснат… А ти? На кого ще се усмихваш? В чие сърце ще наливаш песен?   

Станка наведе глава и тихо продума:

-        - Ще ида како, пък каквото е писано това да става.

И двете заедно навиха косата ѝ с парчета плат, избраха и роклята…

… Стана си проправи път през тълпата. Виолета я съзря отдалече и ѝ махна с ръка. Щом доближи малката им групичка, Стана го видя. Всъщност не точно него – видя две искрящи очи. Видя очите, в които искаше да се оглежда цял живот. Чак след това забеляза, че е по –мургав и дрехите му са някак не по мярка и доста измачкани. 
Какво толкова!  Дрехите се изпират и изглаждат, но тази усмивка и този поглед – те не могат да се подменят току – тъй.  

Младият мъж тихо смотолеви:

-        - Аз съм Младен.

Харесаха се, от един поглед. Нищо, че е сирак, нищо, че хората ще я одумват, че е взела мъж без семейство и близки! 
Екотът на тишината прекъсна спомените ѝ.

-        - Как срещнах дядо ти ли? Поне сто пъти съм ти разказвала. Що се правиш, че не знаеш? Ще срещнеш и ти твоето момче, не го мисли! – отвърна старата с усмивка. – И не си мисли, че времето ме е излекувало. Няма лек за загубата! Ама времето помага да свикнеш, да се изправиш. Всеки неговото си го чака. Какво можеш да промениш? Трябваше да живея, щото знам, че така и той живее.

Лека въздишка надви тишината. Спомените на старата бяха най – хубавият ѝ подарък за рождения ден.