ххх

"Да се родиш глупав не е срамно, срамно е само да умреш глупав."

Ерих Мария Ремарк

Мога да претендирам, че съм човек със средни ментални възможности. Преди 20 години си задавах въпроси, които ми носеха само неприятности. Сега вече се уморих… Уморих се да питам защо посредственото, неинтелигентното, чалгаджийското властват. Мисля, че открих отговора: Защото могат!!! И то как! Могат да наклеветят, без да почувстват никакво неудобство; да те накарат да се почувстваш виновен за това, че имаш някакви способности или, не дай Боже, дарби; мога да те обвинят дори за това, че дишаш. И всеки уважаващ себе си човек предпочита да се отдръпне, за да не се оцапа от лепкавата им душевна смрад… Но като се отдръпват можещите и знаещите, така отстъпват място на наглите и неспособните, в чиито речник паразитната дума е АЗ.

Лекарството на времето

Лекарството на времето

Разказ

Двете жени стояха притихнали в сумрака на хладната мартенска вечер. Уж беше празник за малкото им семейство, но през тишината в стаята нахлуваше само тъга. Тогава младата жена попита тихо:

-       -  Бабо, времето наистина ли лекува?

Въпрос подхвърлен почти на шега в деня на 94 рожден ден на по-възрастната. Отговор не последва. Тогава въпросите се отприщиха като река през разрушен бент.

-        - Бабо, как се запознахте с дядо? Как разбра, че с него ще прекараш живота си? Как преживя смъртта му?

Тишината се разпадна от нахлуването на монотонния звук на часовника. Времето  промени посоката на стрелките и старицата се видя отново млада. Като в черно – бял филм живота ѝ потече отново, но вече чувствата не бяха така изгарящи, тъгата и мъката не я задушаваха и радостта ѝ бе тиха. Видя себе си отстрани – млада, самоуверена (понякога безпардонна) и много упорита. И ролката на стария филм се завъртя…

Станка вървеше бавно по прашния път към кметството. От време на време  болката в крака ѝ напомняше, че трябва да бъде внимателна къде стъпва. Преди две седмици една от приятелките ѝ, вече отдавна омъжена като всички други на нейната възраст, се провикна през портата, че е открила жених  за нея. Станка се завтече да ѝ отвори  и не разбра кога петгодишната ѝ племенницата  блъсна портата  и един от гвоздеите на портата се заби под  коляното ѝ. Раната бе дълбока и се наложи да извикат баба Дора, за да я намаже с лековитите си мехлеми. След няколко дни баба Дора ѝ каза, че ще остане белег, а майка ѝ през смях добави, че така нейното момче най – сетне ще я открие.

Дойде денят на срещата им. Приятелката ѝ показала снимката ѝ на някакво момче и то казало, че тя е неговата половинка. „Боже мой!“, мислеше си Станка, толкова момчета върна: един твърде млад за нея (с две години), друг от майка си не се е отделял, трети се заседявал в кръчмата на селото. „Защо ли изобщо си губя времето? За всички в селото е ясно, че ще си остана стара мома – вече съм на 24 години? Ама ще трябва да угодя на Виолета, че всеки ден ще ми додява!“

Наближи мегдана, където шумотевицата от пазарния ден погълна мислите ѝ. Чу смеха на Виолета, огледа се и видя русата коса на мъжа ѝ. Проправи си път между хората. От всички страни се чуваха викове на търговците и купувачи, които с напредването на войната ставаха все по – силни и по – силни… За миг се замисли за по-малкия си брат, който избяга от дома и замина доброволец на фронта, за лишенията във всички домове и цената на всеки къшей хляб… Пък тя тръгнала на среща!

Предната вечер, докато се чудеше да иде ли на срещата или не и нервно отваряше и затваряше раклата с дрехите, в стаята влезе жената на по-големия ѝ брат.

-       -  Какво си се разтропала? Едва приспах детето, а ти блъскаш тая ракла сякаш искаш да я потрошиш!

-        - Како, Виолета иска да ме запознае с някакво момче. Не знам да ида ли или да се престоря на болна. Сега не му е времето за срещи и сватосване… Тая война обърка всичко – татко и батко почти не продумват, майка тайно поплаква, пък и от Георги вече втори месец няма вест… Струва ли си да ходя?

-       -  Станке, ти недей все другите да слагаш за оправдание. Какво като майка и татко са притеснени за Георги? Какво като мъжът ми спря да пее? Какво като майка си поплаква скришом? След месец или година пустата война ще свърши. Татко ще започне да се шегува, майка ще се засмее, Георги ще си дойде от фронта и моят Вълчо отново ще започне да пее всеки път щом наближи дома. Душичките на хората ще се отпуснат… А ти? На кого ще се усмихваш? В чие сърце ще наливаш песен?   

Станка наведе глава и тихо продума:

-        - Ще ида како, пък каквото е писано това да става.

И двете заедно навиха косата ѝ с парчета плат, избраха и роклята…

… Стана си проправи път през тълпата. Виолета я съзря отдалече и ѝ махна с ръка. Щом доближи малката им групичка, Стана го видя. Всъщност не точно него – видя две искрящи очи. Видя очите, в които искаше да се оглежда цял живот. Чак след това забеляза, че е по –мургав и дрехите му са някак не по мярка и доста измачкани. 
Какво толкова!  Дрехите се изпират и изглаждат, но тази усмивка и този поглед – те не могат да се подменят току – тъй.  

Младият мъж тихо смотолеви:

-        - Аз съм Младен.

Харесаха се, от един поглед. Нищо, че е сирак, нищо, че хората ще я одумват, че е взела мъж без семейство и близки! 
Екотът на тишината прекъсна спомените ѝ.

-        - Как срещнах дядо ти ли? Поне сто пъти съм ти разказвала. Що се правиш, че не знаеш? Ще срещнеш и ти твоето момче, не го мисли! – отвърна старата с усмивка. – И не си мисли, че времето ме е излекувало. Няма лек за загубата! Ама времето помага да свикнеш, да се изправиш. Всеки неговото си го чака. Какво можеш да промениш? Трябваше да живея, щото знам, че така и той живее.

Лека въздишка надви тишината. Спомените на старата бяха най – хубавият ѝ подарък за рождения ден.

Спомен за любов

Спомен за любов

Има две възможности да се скриеш от хората. Първата е  да потънеш в големия град сред хора, забързани  и инфектирани от битовото  и втората е да избягаш в някое далечно селце, където животът тече бавно и равномерно.

След  шумния скандал в големия град Лора имаше нужда точно от второто. Бърз поглед към картата ѝ помогна да избере най – неизвестното място. Там, където никой няма да я познае, никой няма да я гледа осъдително.

За по-малко от ден тя приготви багажа си и вече летеше по магистралата. Разумът ѝ сякаш я теглеше назад. Къде отива? Какво я чака? Как ще оцелява? Колкото повече километри изминаваше, толкова повече тези въпроси отстъпваха пред надеждата за ново начало. На чисто!

Пристигна късно вечерта. Селцето беше заспало, сгушено на брега на океана. Наблизо излая куче. Абел отговори. Голдън редривърът бе  единствения подарък от любовника ѝ, който тя задържа. „Поне кучетата ни посрещат“ – си помисли Лора. Видя неоновия надпис на единствения хотел и се запъти натам. Слава богу има свободни стаи и кучето е добре дошло.

На следващия ден, подготвена да се превърне в център на хорското внимание, Лора слезе да закуси. Странно, но не получи очакваното количество любопитство. Нима хората в това село не се интересуват от непознатите, от техните истории? Лора се наслади на храната за пръв път от месеци и реши  да се разходи до брега на океана. Соленият вятър развяваше косата ѝ, а Абел  щастливо тичаше по брега. Горкото куче, май за пръв път от две години се разхождаше без повод.

Изведнъж нещо проблесна над скалите. Слънцето се отразяваше в прозорците на кокетна къща, почти скрита от дърветата над скалистия бряг. Лора се запъти към това почти приказно място, сякаш някой я извика. По издълбаната в скалите пътека се изкачи  до  къщата. Посрещнаха я розови храсти и приятната сянка на дърветата. Без да се замисли, Лора тръгна към къщата. В мига, когато доближи вратата, чу леко поскърцване. Спря, като осъзна, че предишната предпазлива Лора, никога не би постъпила така. Отстъпи назад и точно в този момент масивната дървена врата се отвори. 

На прага стоеше възрастна жена. Първото, което забеляза в нея бяха очите ѝ. Дълбоки и тъмни, леко гримирани. Жената се усмихна топло и с тази усмивка събори всички бариери, които Лора поставяше при среща с непознати.

Лея – това бе името на жената, я покани да опитат от ароматния чай от теменужки на верандата. Каза, че току що го е приготвила, но и най – ароматния чай не може да замени добрата компания.  Неусетно преминаха часове в разговори и Лора дори си помисли, че винаги е познавала тази елегантна възрастна дама. Обичайните разговори за времето, селцето и любимите занимания бяха леки и приятни.

Срещите между двете жени се превънаха в ежедневен ритуал. До момента, когато се почувстваха достатъчно близки, за да споделят най – дълбоко скритите си спомени.

Лея разказа за щастливото си детство в същата тази къща, за родителите си и срещата с първата любов. Истинска любов я наричаше.

-  Обичала ли си така, че да те боли? Да живееш заради него, да мислиш само за него и да се промениш така, че да си готова да си негова сянка – започна разказа си възрастната жена.

Всеки миг е подходящ да срещнеш любовта. Лея срещнала своята единствена любов през една от войните. Разказа за онова опияняващо чувство на първата среща, за силата да полети, която получила от споделените чувства и страха си да загуби всичко за миг.

Военно време! Войната носи страдание и болка, освен всички безумни страхове. Страданието и очакването или засилват любовта, или я убиват. Любовта на Лея и Томас ги направила по - силни.

След войната двамата се върнали в малкото селце, за да отгледат децата си спокойно и на безопасно място. Двама синове и една дъщеря. Прекрасни слънчеви деца, създадени с любов. Лея се превърнала в домакиня и съпруга, а Томас поел лекарската практика в селото. Всеки следобед Лея приготвяла чай и очаквала Томас де се върне у дома. Това било времето само за тях двамата. Време, в което дори да мълчат седнали един до друг, се чувствали щастливи. Всеки ден, всяка минута от съвместния им живот била пълноценно изживяна до онази пролетна буря, която ги разделила завинаги. Забързан да помогне на пострадало дете Томас се подхлъзнал по скалистите стъпала. Това бил краят за него и за нея. Макар да откривала в смеха на дъщеря си неговия смях, в замислените погледи на синовете си – неговия поглед. Томас го нямало!

В къщата ѝ нямаше нито една снимка на Томас. Лея забеляза учудването на Лора и каза:

- Една снимка не може да съхрани спомените за най – истинските чувства в моя живот! Предпочитам да продължа така сякаш той е тук и всеки миг може да дойде. За това приготвям ден след ден, в един и същи час, от любимия му чай.

Така Лея съхраняваше спомените за своята любов. Любов, която беше превърнала страданието и болката в благост и търпение, любов, която беше запазила истинската същност на тази жена и ѝ беше дала най – ценното в живота – смисъл.

За Лора тази изповед беше разтърсваща. На пръв поглед съвсем обикновена човешка история, но толкова истинска, толкова стойностна. Осъзна, че до сега само се е лутала между имитация на чувства и ненужни суетни амбиции за по-добър материален живот. Какво като може да си купи половината къщи от това село или малък замък? Нали където и да отиде щеше да е сама.

Подобно на прогледнал слепец, Лора за пръв път видя колко напразно е живяла до сега. Решението последва съвсем естествено. Трябваше да се изправи пред света, да приеме обидата и след това да открие своята малка бяла къща и човека, на когото да приготвя следобедния чай.