Спомен за любов

Спомен за любов

Има две възможности да се скриеш от хората. Първата е  да потънеш в големия град сред хора, забързани  и инфектирани от битовото  и втората е да избягаш в някое далечно селце, където животът тече бавно и равномерно.

След  шумния скандал в големия град Лора имаше нужда точно от второто. Бърз поглед към картата ѝ помогна да избере най – неизвестното място. Там, където никой няма да я познае, никой няма да я гледа осъдително.

За по-малко от ден тя приготви багажа си и вече летеше по магистралата. Разумът ѝ сякаш я теглеше назад. Къде отива? Какво я чака? Как ще оцелява? Колкото повече километри изминаваше, толкова повече тези въпроси отстъпваха пред надеждата за ново начало. На чисто!

Пристигна късно вечерта. Селцето беше заспало, сгушено на брега на океана. Наблизо излая куче. Абел отговори. Голдън редривърът бе  единствения подарък от любовника ѝ, който тя задържа. „Поне кучетата ни посрещат“ – си помисли Лора. Видя неоновия надпис на единствения хотел и се запъти натам. Слава богу има свободни стаи и кучето е добре дошло.

На следващия ден, подготвена да се превърне в център на хорското внимание, Лора слезе да закуси. Странно, но не получи очакваното количество любопитство. Нима хората в това село не се интересуват от непознатите, от техните истории? Лора се наслади на храната за пръв път от месеци и реши  да се разходи до брега на океана. Соленият вятър развяваше косата ѝ, а Абел  щастливо тичаше по брега. Горкото куче, май за пръв път от две години се разхождаше без повод.

Изведнъж нещо проблесна над скалите. Слънцето се отразяваше в прозорците на кокетна къща, почти скрита от дърветата над скалистия бряг. Лора се запъти към това почти приказно място, сякаш някой я извика. По издълбаната в скалите пътека се изкачи  до  къщата. Посрещнаха я розови храсти и приятната сянка на дърветата. Без да се замисли, Лора тръгна към къщата. В мига, когато доближи вратата, чу леко поскърцване. Спря, като осъзна, че предишната предпазлива Лора, никога не би постъпила така. Отстъпи назад и точно в този момент масивната дървена врата се отвори. 

На прага стоеше възрастна жена. Първото, което забеляза в нея бяха очите ѝ. Дълбоки и тъмни, леко гримирани. Жената се усмихна топло и с тази усмивка събори всички бариери, които Лора поставяше при среща с непознати.

Лея – това бе името на жената, я покани да опитат от ароматния чай от теменужки на верандата. Каза, че току що го е приготвила, но и най – ароматния чай не може да замени добрата компания.  Неусетно преминаха часове в разговори и Лора дори си помисли, че винаги е познавала тази елегантна възрастна дама. Обичайните разговори за времето, селцето и любимите занимания бяха леки и приятни.

Срещите между двете жени се превънаха в ежедневен ритуал. До момента, когато се почувстваха достатъчно близки, за да споделят най – дълбоко скритите си спомени.

Лея разказа за щастливото си детство в същата тази къща, за родителите си и срещата с първата любов. Истинска любов я наричаше.

-  Обичала ли си така, че да те боли? Да живееш заради него, да мислиш само за него и да се промениш така, че да си готова да си негова сянка – започна разказа си възрастната жена.

Всеки миг е подходящ да срещнеш любовта. Лея срещнала своята единствена любов през една от войните. Разказа за онова опияняващо чувство на първата среща, за силата да полети, която получила от споделените чувства и страха си да загуби всичко за миг.

Военно време! Войната носи страдание и болка, освен всички безумни страхове. Страданието и очакването или засилват любовта, или я убиват. Любовта на Лея и Томас ги направила по - силни.

След войната двамата се върнали в малкото селце, за да отгледат децата си спокойно и на безопасно място. Двама синове и една дъщеря. Прекрасни слънчеви деца, създадени с любов. Лея се превърнала в домакиня и съпруга, а Томас поел лекарската практика в селото. Всеки следобед Лея приготвяла чай и очаквала Томас де се върне у дома. Това било времето само за тях двамата. Време, в което дори да мълчат седнали един до друг, се чувствали щастливи. Всеки ден, всяка минута от съвместния им живот била пълноценно изживяна до онази пролетна буря, която ги разделила завинаги. Забързан да помогне на пострадало дете Томас се подхлъзнал по скалистите стъпала. Това бил краят за него и за нея. Макар да откривала в смеха на дъщеря си неговия смях, в замислените погледи на синовете си – неговия поглед. Томас го нямало!

В къщата ѝ нямаше нито една снимка на Томас. Лея забеляза учудването на Лора и каза:

- Една снимка не може да съхрани спомените за най – истинските чувства в моя живот! Предпочитам да продължа така сякаш той е тук и всеки миг може да дойде. За това приготвям ден след ден, в един и същи час, от любимия му чай.

Така Лея съхраняваше спомените за своята любов. Любов, която беше превърнала страданието и болката в благост и търпение, любов, която беше запазила истинската същност на тази жена и ѝ беше дала най – ценното в живота – смисъл.

За Лора тази изповед беше разтърсваща. На пръв поглед съвсем обикновена човешка история, но толкова истинска, толкова стойностна. Осъзна, че до сега само се е лутала между имитация на чувства и ненужни суетни амбиции за по-добър материален живот. Какво като може да си купи половината къщи от това село или малък замък? Нали където и да отиде щеше да е сама.

Подобно на прогледнал слепец, Лора за пръв път видя колко напразно е живяла до сега. Решението последва съвсем естествено. Трябваше да се изправи пред света, да приеме обидата и след това да открие своята малка бяла къща и човека, на когото да приготвя следобедния чай.

изгрев

Всичко е възможно

Ади се събуди рано и по навик, със затворени очи,  потърси сензора за вода. Вместо него докосна студеното, гладко  стъкло на чаша. Изправи се в леглото, но осветлението не се включи. Тогава си спомни, че не е в апартамента си.

Почивка! Отдих в примитивни условия! Вероятно тази почивка по-скоро ще я натовари вместо да релаксира. Правилата на Психомедиаторния съвет определяха задължителен отпуск за всеки практикуващ психомедиатор през пет слънчеви години. Цял отдел в Съвета се занимава с това – кой къде ще почива. Какво разхищение на ресурси!

От пет години работеше на ТС – 3 (Търговска станция 3) в галактика Андромеда. Проследяваше търговските преговори, надеждността на контрактите, с две думи надничаше в главите на търговци и брокери. Работата бе изтощителна, но Ади умееше само това.

Сега е време за почивка и то каква – без да лежи и да наблюдава холограмните изображения. На това място сама ще си доставя храната, ще си оправя леглото, ще избира дори дрехите си сама и петнадесет слънчеви дни няма да има връзка с истинския свят.

Странна планета! От информационния кристал се осведоми, че в миналото местното население се е самоунищожило. Каква ирония! Да разполагаш с изобилие от природни ресурси и умишлено да превърнеш собствения си свят в руини.

Планетата е Земя, Слънчева система, Галактика Млечен път.

Ади стана от леглото, прекоси стаята и отиде до прозореца. Гледката бе изумителна. Истински изгрев, какъвто само бе виждала в изображенията на кристалните хроники. Вероятно онези от Съвета са поставили екрани вместо прозорци. Странно, рамката е направена от непознат за Ади материал, а има и дръжка. Реши да рискува и леко я завъртя. Прозорецът се отвори. Атмосферата на тази планета позволяваше да диша и да се придвижва по повърхността свободно. Бързо се облече и намери изхода на апартамента. Слезе по извитите стълби и се озова във фоайето на хотела. Там я чакаше  Цетрус, придружен от още двама нейни колеги – нетърпеливи и гладни.

Поредната изненада на Съвета. Почивка с мисия! На тази отдавна обезлюдена планета с  унищожена повърхност са останали артефакти, които трябваше да бъдат проучени. И най-неприятното - да бъдат открити. Онези от Съвета се бяха постарали да ги скрият и сега започваше играта на криеница. Защо е нужно това? Все едно! По-добре да се подчини и да се постарае. Колкото по-бързо приключат, толкова по-бързо ще се прибере.

С примитивно превозно средство, което Цетрус, водачът на групата, нарече автомобил, прекосиха местност с буйна растителност. Единият от групата попита как е възстановена планетата след унищожителната екологична катастрофа. Цетрус изсумтя нещо за Междугалактическата екопрограма и щедрото финансиране на подобни проекти от Междугалактическата икономическа асамблея. Ади се съсредоточи над задачата. Отиваха в почти разрушен град. Сградата, която трябваше да проучат, вероятно е била хранилище на информация, което тук са наричали библиотека. От нетрайните хартиени носители на информация надали нещо е останало. Последният взрив е разрушил всичко – сгради, пътища, мечти.

Защо сме тук?  И какво точно трябваше да открием? Телепатичните умения не помагат на безлюдно място.

Бавно се доближиха до развалините. Щом слезе от колата Ади почувства остатъчната емоционална енергия на обитателите. Почувства болка и радост, задоволство, алчност, егоизъм, примесени с щастие. Какво ли е било населението? Докосна пръстта под краката си. Тогава в ума й се появиха картини от минал живот. Видя забързани хора с изкуствени усмивки, видя страдание, болка, смърт. Да, смърт.  Хората се избиваха помежду си не, за да оцелеят, а за да доминират. Изтребваха животни, изкореняваха дървета, замърсяваха реки и океани. И всичко това, защото смятаха себе си за господари на света. Какъв ужасен край! Всеки елементарен технологичен напредък е водел до духовен упадък. Ето това е ключът! Забравили са, че са част от едно цяло.

Викът на единия от колегите й я извади от мислите й. Беше открил каменен къс с надпис. Цетрус им помогна да го почистят от пръстта. Беше плоча с явно древно писмо. Ади снима написаното и се надяваше да имат връзка поне с информационното хранилище на Съвета.    

Денят почти беше преминал. Усещаха глад и умора. Цетрус включи автомобила и потеглиха.

Уговориха се след вечеря да разчетат надписа. После умората от съпреживените емоции ги разколеба и отложиха разгадаването за следващия ден.

На сутринта всички заедно се заеха със задачата. Както се очакваше, връзка с цивилизования свят нямаше. Цетрус извади отнякъде хартиени носители на информация, които нарече книги. Хората тук са имали различни писмености, следователно са говорели различни езици. Надписът гласеше: OMNIA POSSIBILE EST.

Трудно е да се разбере значението на написаното. Езикът отдавна е мъртъв и тези, които са го ползвали – също. Ади предложи на колегите си да използват способностите си на медиуми и да се опитат да усетят смисъла на надписа. Всеки един от тях се усамоти в апартамента си.

В полумрака на стаята си, Ади затвори очи и мислено се отправи на пътешествие в миналото. Отново видя същата разруха, примесена със страдание и болка. Нищо повече.

След едноседмични опити групата психомедиатори бе на път да се откаже от разчитането на надписа. Тогава в една от книгите Цетрус откри същите думи: OMNIA POSSIBILE EST. Цял ден анализираха и достигнаха до евентуалния превод – ВСИЧКО Е ВЪЗМОЖНО.

Поредната шега на Съвета. Кое е възможно? Защо да е възможно?

Прибраха се в апартаментите си с множество въпроси. Ади се замисли защо Съвета ги поставя пред такова изпитание. Дълго време се въртя в леглото. Не можа да заспи. Хиляди мисли, въпроси и емоции нахлуваха в главата й. Изведнъж усети приятната топлина на малката житейска победа. Разбра, реши загадката. Всичко е възможно, когато хората се обединят в името на доброто. Всичко е възможно, когато не поставяш себе си в центъра на вселената. Всичко е възможно, когато намеренията са искрени. Всичко е възможно и дори от руините, пламъците и една единствена останала жива клетка да се построи нов свят.

Малко декупаж